Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Глава 2

Укротяване

Напредваха бавно, но сигурно. С топенето на ледовете пролетната тундра бе заприличала на огромен сюнгер, на места набъбнал толкова, че образувалите се могили бяха по-високи и от Уолфгар. При всяка тяхна стъпка земята потъваше под краката им със засмукващ звук, сякаш отчаяно се опитваше да ги задържи. На Дризт, слаб и с по котешки мека стъпка, му беше най-лесно… поне измежду тези, които вървяха пеша. Разположил се удобно върху раменете на Уолфгар (който понасяше допълнителния товар, без да се оплаква), Риджис например не бе намокрил и връхчетата на топлите си ботуши. Все пак, тримата му другари бяха прекарали в Долината на мразовития вятър достатъчно години, за да са свикнали с неудобствата на пътуването през пролетта, и сега крачеха, без да недоволстват. Още от самото начало знаеха, че първата част от пътешествието им — докато не заобиколяха западния край на Гръбнака на света и не оставеха долината зад себе си — ще бъде най-бавната и най-трудната.

От време на време се натъкваха на купчини големи камъни, останки от пътя, построен преди много време от Десетте града до западния проход, ала сега те им служеха единствено, за да ги уверят, че държат правилен курс… нещо, което насред простора на тундрата някак губеше важността си. Достатъчно бе да внимават планината винаги да е на юг от тях и нямаше как да се объркат.

Дризт, който вървеше начело, гледаше да избира маршрута им така, че да следват местата, покрити с най-гъста трева. Макар и да не бе кой знае какво, тя все пак им предлагаше малко повече стабилност от голата размекната пръст. Разбира се, и елфът, и приятелите му отлично знаеха, че високата, жълта трева представлява чудесно прикритие за снежните човеци — вечно гладни чудовища, които обитаваха тундрата и нерядко се гощаваха с минаващите оттам непредпазливи пътници.

С Дризт До’Урден начело, обаче, приятелите съвсем не се смятаха за непредпазливи. Слънцето вече преваляше, а реката бе останала далеч зад тях, когато отново се натъкнаха на поредната оцеляла отсечка от стария път и там, зад един дълъг скален къс откриха наскоро оставени следи.

— Каруца — отбеляза Кати-Бри при вида на дълбоките коловози.

— И то две — обади се Риджис, който забеляза, че във всеки коловоз са оставени не една, а две дири.

Кати-Бри обаче поклати глава.

— Една — настоя тя и се приближи до дирите, които често се сливаха, само за да се разделят отново малко по-късно, оставяйки по този начин още по-широка следа. — Хлъзгали са се в калта и задната част често е поднасяла.

— Много добре — поздрави я Дризт, който бе стигнал до същото заключение. — Една-единствена каруца, движеща се на изток. Минали са оттук преди по-малко от ден.

— Една товарна кола напусна Бремен три дни преди да пристигнем. — Както винаги, Риджис бе добре запознат с онова, което се случваше в Десетте града.

— По всичко личи, че им е трудно да напредват бързо в тези мочурливи земи — отбеляза Дризт.

— Чини ми се, че май са срещнали и по-сериозен проблем — долетя гласът на Бруенор.

Той се бе отдалечил малко от другите и изпитателно се взираше в една туфа жълта трева. Приятелите му се присъединиха към него и веднага видяха какво го бе обезпокоило — няколко дълбоки отпечатъка в меката пръст.

— Снежни човеци — погнусено рече джуджето. — Стигат до следите от каруцата и след това се връщат. Знаят, че оттук все още минават хора или аз съм брадат гном!

— Освен това дирите им са по-пресни — отбеляза Кати-Бри, тъй като в оставените от зверовете вдлъбнатини все още имаше вода.

Покачен върху раменете на Уолфгар, полуръстът нервно се огледа, сякаш всеки момент очакваше поне стотина снежни човека да се нахвърлят отгоре им.

Дризт, който също се бе привел над отпечатъците, поклати глава.

— Съвсем скорошни са — настоя Кати-Бри.

— Да — съгласи се елфът. — За времето сте прави, но не и за съществото, което ги е оставило.

— Хич и не се опитвай да ме убеждаваш, че е бил кон! — изсумтя Бруенор. — Освен ако не си е изгубил два крака. Снежен човек, че и доста големичък ще да е бил!

— Прекалено голям — обясни елфът. — Не е бил йети, а великан.

— Великан? — съмнението в гласа на джуджето беше очевидно. — Та ние сме на повече от десет мили от планината! Какво ще дири някакъв си великан чак тук?

— Какво наистина? — Мрачният тон на Дризт бе по-красноречив от всяко обяснение.

Великаните, обитаващи Гръбнака на света, рядко слизаха от планината, а стореха ли го, намеренията им винаги бяха злосторнически. Не беше изключено следите да принадлежат на някой самец, отделил се от събратята си — това бе най-добрата възможност. Ала също така можеше да се окаже и съгледвач, част от далеч по-многоброен и опасен отряд.

Бруенор изруга и заби покритата си с многобройни резки секира в размекнатата пръст:

— Ако мислиш да се връщаме обратно в проклетите му градове, по-добре се откажи още сега! Колкото по-скоро оставим таз’ кал зад нас, толкоз по-добре. А и градовете са се справяли някак и без нас през всичките тез’ години, та не виждам защо трябва да се връщаме!

— Но ако наистина са били великани… — започна Кати-Бри, ала Дризт я прекъсна:

— Нямам никакво намерение да се връщаме — рече той. — Още не. Не и докато не се уверим, че следите вещаят опасност, по-голяма от безчинствата, които един, а дори и няколко великана могат да причинят. Не, пътят ни все така води на изток и то още по-бързо отпреди, защото се надявам да настигнем каруцата преди падането на нощта или малко след това. Боя се, че ако великанът е част от излязъл на лов отряд и знае, че оттук наскоро е минала товарна кола, търговците може би ще се нуждаят от помощта ни.

И така, приятелите продължиха пътя си, ускорявайки крачка. Следваха ясните дири и само след два часа видяха търговците да се борят с едно от колелата на талигата, което се бе разхлабило и заплашваше съвсем да се измъкне. Двама от петимата мъже (очевидно стражите) се мъчеха да повдигнат каруцата, докато трети (в когото Риджис разпозна търговеца на резбовани предмети Камлейн) се опитваше упорито, макар и безрезултатно, да намести изкривеното колело. И двамата пазачи бяха затънали до глезените в кал и въпреки че полагаха неимоверни усилия, така и не успяваха да вдигнат колата достатъчно високо, за да може търговецът да върне колелото на мястото му.